В МОМЕНТА ЧЕТЕТЕ

Сестра ми Мая от небето

Сестра ми Мая от небето

mysistermaya

„Сестра ми Мая от небето“, автор: Бояна Петкова, илюстрации: Весела Кучева


 


 

Наскоро един проект привлече вниманието ни. По-скоро една книга. Специална книга. И искаме да споделим с вас това откровение, защото смятаме, че е важно. И защото може да помогне на някой, който се чувства самотен и потопен в „непризнатата си скръб“.

„Сестра ми Мая от небето“ е книга за децата, които са загубили братче или сестриче. Неин автор е доктор Бояна Петкова, а илюстрациите са на Весела Кучева. Освен историята за сестрите Марта и Мая, книгата включва текст, който описва как преживяват децата загубата на братче или сестриче в семейството и какъв дълготраен отпечатък може да остави това преживяване в живота им. В книгата има и насоки за родителите относно някои деликатни моменти в емоциите и мислите на по-големите деца в семейството, консултирани с психолог. Очаква се да бъде представена през юни.

Бояна е педиатър, майка, поет. Тя е човек със силна гражданска позиция, която отстоява винаги честно и открито. След раждането и смъртта на втората й дъщеря Мерием през 2012 г. тя учредява Фондация “Макове за Мери” – в подкрепа на родители, преживели перинатална загуба. През юни 2012 г., съвместно с Българския хелзински комитет (БХК), стартира кампания за промяна на действащото законодателство за легализиране на погребението и кремацията на мъртвородените бебета в България. През 2015 г. правителството одобри промени в Закона за гражданската регистрация, благодарение на които родителите на мъртвородени бебета или на бебета, починали непосредствено след раждането, могат да погребват децата си.

Весела е творец – създава чудеса с ръце и с думи. Завършила е „Сценография“ в Националната художествена академия и има магистърска степен по „Илюстрация“. Занимава се любителски с бягане и съвременен танц.

Защо решихте да направите това издание точно сега, кое ви провокира?
Бояна: Самият текст за децата е готов от четири години, постепенно се появиха и други текстове за родителите, които да включим в книгата. Весето беше нарисувала илюстрации отдавна, но сега, когато нещата започнаха да приемат по-реални очертания, изведнъж ме изненада с нови! Не мога да реша кои харесвам повече, затова ще съчетаем представянето на книгата с изложба на илюстрациите. Не мога да обясня защо ни отне толкова време реално да задвижим нещата и да пристъпим към събиране на пари и издаване. Може би на мен ми трябваше времето да се отдалеча достатъчно от собствената си история, за да съм сигурна, че съветите, които давам на родителите, са адекватни. То по принцип “има време за всяко нещо, и срок за всяка работа под небето” (Еклесиаст)… Та предполагам, че просто сега му дойде времето…

Весела: Илюстрациите наистина претърпяха промени, тъй като почувствах, че е минало време и текстът се нуждае от нови, по-въздействащи образи. Мисля, че и двете с Бояна сме привързани както към първите, така и към сегашните илюстрации, които ще присъстват в книгата. Самите нарисувани герои за мен стават като личности, които познавам, първоначалните няма как да изчезнат, просто имат малко по-обмислена и обновена версия. Затова и сме решили при представянето на книгата да направим изложба както със “старата” колекция илюстрации, така и с “реалната” сегашна.

"Коремът на мама започна да става голям и кръгъл, сякаш е глътнала топка. Мама ми обясняваше, че бебето плува в корема й и расте, докато дойде време да се роди. Понякога слагах ръка на корема на мама и усещах как бебето ме рита. Заедно му измислихме име. Щеше да се казва Мая, като пчеличката Мая."

„Коремът на мама започна да става голям и кръгъл, сякаш е глътнала топка. Мама ми обясняваше, че бебето плува в корема й и расте, докато дойде време да се роди. Понякога слагах ръка на корема на мама и усещах как бебето ме рита. Заедно му измислихме име. Щеше да се казва Мая, като пчеличката Мая.“

Защо се налага разговорът по тази тема?
Бояна: За съжаление перинаталната загуба (т.е. смъртта на бебе преди, по време на или скоро след раждането) се случва. В България около 1% от всички бременности завършват с мъртво раждане, към тях се добавя и загубата на новородено бебе до 28-мия ден, което засяга най-често екстремно недоносените бебетата и децата с увреждания. Това са около 960 семейства годишно, които преживяват сериозна травма. Много от тях имат и по-големи деца.

Често се случва никой да не обясни на по-големите деца в семейството какво се е случило с бебето. Един ден майката изчезва (влиза в болница) и след известно време се връща – без корем, без бебе, тъжна. Обикновено децата са отпратени при баба и дядо, докато родителите малко се съвземат. Това може да изглежда като разумен подход, но всъщност е точно обратното. Децата, дори когато са малки, имат концепции за нещата, те се опитват да си обяснят света по детски. Ние, смазани от скръбта, искаме да ги “предпазим” от това, което преживяваме, и смятаме, че ако нищо не им кажем, те няма да забележат, че нещо се е случило. Може би в началото ще задават въпроси. Когато не получат (задоволителен) отговор, ще започнат да пазят въпросите за себе си, но ще започнат сами да си измислят с обяснения – какво се е случило с бебето и родителите им. Както всички знаем,

детската фантазия е в състояние да “роди” образи и истории, които ние, с нашите утвърдени концепции за нещата, не можем и да си представим. Това означава, че обяснението, което децата сами ще си измислят, почти със сигурност ще е по-страшно за тях от реалността.

Те трудно осмислят идеята за необратимостта на смъртта и не разбират биологичните процеси, правещи живота невъзможен. За сметка на това са подвластни на “магическо мислене”, тоест вярват, че могат да предизвикват събития и да случват реалност с мислите си. Ако някога, например, са си помислили, че не желаят това братче/сестриче, защото се страхуват, че то ще отнеме от любовта и вниманието на родителите им, когато бебето умре, може да се почувстват виновни, че са причинили това с мислите си. Затова се налага разговор по темата, с прости думи и ясни послания, и ние се опитваме да улесним родителите в провеждането му.

"Много се зарадвах, но после си помислих, че бебето ще иска да играе с всичките ми играчки. Мама и тати ми обясниха, че ще спи в моето бебешко креватче, а на мен ще ми купят креватче за големи момичета. Аз знам, че бебетата сучат мляко от майките и много плачат. Като се замисля, май не исках много мама и тати да си имат друго бебе. За какво им е? Нали си имат мен!"

„Много се зарадвах, но после си помислих, че бебето ще иска да играе с всичките ми играчки. Мама и тати ми обясниха, че ще спи в моето бебешко креватче, а на мен ще ми купят креватче за големи момичета. Аз знам, че бебетата сучат мляко от майките и много плачат. Като се замисля, май не исках много мама и тати да си имат друго бебе. За какво им е? Нали си имат мен!“

Доколко обществото е запознато с нея? Как се подхожда?
Бояна: За съжаление темата за загубата на бебе в нашето общество все още се третира като табу, въпреки, че се наблюдава раздвижване в последните години. Перинаталната загуба е това, което психологът Кенет Дока, световнопризнат специалист по траур и траурни реакции, нарича

“непризната скръб”

Тъй като никой не е познавал бебето, освен неговите родители, за останалите хора то изглежда донякъде абстрактно, повече идея, отколкото жив човек. Това кара загубата му да изглежда някак по-незначителна, нещо, което може лесно да бъде преодоляно. Смятаме, че ако не говорим за нея, тя изчезва. Това се отразява и в най-честите съвети, които родителите получават от близките си – да гледат напред, да не мислят за това, че това не е било “истинско” дете, че “ще си направят друго”, сякаш бебетата не са деца със своята индивидуалност, а взаимозаменяеми “заготовки” за дете…

Вие самите имате ли близки семейства с такава загуба?
Бояна: Ние загубихме второто си момиченце, Мерием, през 2012 година. Покрай работата си във Фондацията познавам и много други семейства с такава загуба и някои са ми близки, да. На практика до съвсем неотдавна, почти до средата на 20-и век, такива истории е имало във всяко едно семейство. Семействата са имали много деца, дори 10-12, и много от тях са се раждали мъртви или са умирали преди първия си рожден ден. На практика съвсем отскоро имаме само по 1-2, максимум 3 деца и загубите ни изглеждат по-значими. Макар че реално, когато човек има възможност да говори с по-възрастни жени, загубили едно или повече деца, научава, че те скърбят за тях до края на живота си… Но говоренето за това също е необичайно, ново, свързано с процесите и промените в обществото.

Весела: Освен семейството на Бояна, аз имам още едно близко семейство с подобна загуба. Няма да разказвам в подробности личната им история, само ще кажа, че са хора, които живеят в малко село и за тях говоренето за подобен проблем е още по-трудно, много съм мислела как бих могла да помогна именно на това семейство, което никога не би приело да се свърже с външен човек, който би могъл да им даде професионална помощ. Ако имахме книгата, когато се случи тяхната загуба, може би просто бих им я дала, за да видят, че не са сами.

"През пролетта засадихме дърво в градината. Тати ми обясни, че когато го поливаме и гледаме как расте и цъфти, винаги ще си мислим за Мая, и винаги ще я обичаме, макар да не можем да я видим и да си играем с нея."

„През пролетта засадихме дърво в градината. Тати ми обясни, че когато го поливаме и гледаме как расте и цъфти, винаги ще си мислим за Мая, и винаги ще я обичаме, макар да не можем да я видим и да си играем с нея.“

Предполагаме, че всички лични истории са силни и тежки, имали някоя обаче, след която не сте могли да спите дълго време?
Бояна: Не бих искала да обсъждам в този дух историите на други родители.

Как се променя животът на едно семейство след подобна загуба?
Бояна: Всичко се променя. Начинът, по който гледаш на живота и на отношенията си с хората, начинът, по който преживяваш нещата. След нашата загуба всичко ми се струваше чуждо и непознато, трудно общувах с хората, които знаеха, че очакваме бебе, защото се страхувах от реакциите им, не исках да ме съжаляват, но и не исках да омаловажават чувствата ми. Трудно излизах в света, защото срещах бременни жени или майки с малки бебета, а истината е, че все пак почти всички бременности завършват успешно, и се чувствах “прецакана”, че съм изтеглила късата клечка. С много малко приятели можех да съм напълно откровена за това, което преживяваме, много малко го приемаха нормално – като житейски факт. А той е такъв, в крайна сметка никой от нас не е застрахован, и никой не остава пощаден от загуба.

Бях много открита с по-голямото ни дете, което тогава беше на три години и половина, обясних, че бебето е било болно и не е можело да живее, затова е станало “звездичка на небето”, но все пак е наше дете, и ние мислим и говорим за него като такова. Децата трудно мислят абстрактно, те не разбират какво означава да си мъртъв, затова имат нужда от конкретен обект или идея, към която да насочват мислите си. Когато допускаме всичките си емоции, без да се крием от тях, и без да ги крием, с времето нещата си идват по местата, интегрираме събитието в семейната история и животът наистина продължава. Но това не означава, че ни “минава”, че сме го “преживели”.

Ние завинаги оставаме родители на мъртвото дете, както сме родители на живите.

В началото имах голяма нужда да говоря за дъщеря ни, затова започнах да пиша блог – mourningmary.wordpress.com, в него е документирана цялата първа година след загубата, и с времето е бил източник на утеха за много други родители, които не говорят толкова лесно за чувствата си. Текстове, които им показват, че това, което преживяват, не е уникално, че не са сами; които валидират емоциите им. Ние всички имаме нужда от това, от общност, от чувство за принадлежност. Дори, или особено, когато преживяванията ни са болезнени.

За кого е книгата?
Бояна: Книгата е за децата, които са загубили братче или сестриче, разбира се, за техните собствени чувства и мисли. Но е не по-малко за родителите им, които търсят правилните думи и имат нужда от съвет как да подходят към темата. Също така може да бъде полезна за техните близки и приятели.

"Когато се стъмни, тримата излязохме на поляната и пуснахме един голям летящ фенер в небето, за да покажем на Мая, че днес мислим за нея и празнуваме. Фенерът отлетя високо при звездите и ние тримата стояхме прегрърнати и го гледахме, докато пламъкът му стана съвсеееем мъничък и изчезна в тъмното... "

„Когато се стъмни, тримата излязохме на поляната и пуснахме един голям летящ фенер в небето, за да покажем на Мая, че днес мислим за нея и празнуваме. Фенерът отлетя високо при звездите и ние тримата стояхме прегрърнати и го гледахме, докато пламъкът му стана съвсеееем мъничък и изчезна в тъмното… „

Какво ще открием в нея?
Бояна: В книгата се съдържа историята на Марта и нейната сестричка Мая, която е отишла “на небето”; текст с психологически съвети за родители и едно професионално есе за това какви дълготрайни отпечатъци оставя у тези деца загубата, как ги съпътства и влияе на живота им дори като възрастни хора. И, разбира се, прекрасните илюстрации на Весето.

Трудно ли се илюстрира такава книга?
Весела: Илюстрирането на подобен тип книга за мен беше изключително емоционален процес, но като човек, който не се пази от изживяването на различни емоции, по-скоро се оставих тези усещания, а не рационалното, да ме водят във вземането на визуалните решения, така че се надявам когато човек разглежда излюстрациите също да усеща тази наситеност на настроенията.

Текстът е много силен, на мен, въпреки че не съм преживявала загуба на дете, ми влияе и ме разчувства. Но силен не значи задължително труден, напротив, защото от самото начало е ясно, че цялата работа по книгата е смислена, има конкретна насоченост и това е възнаграждаващо.

Как протече съвместната ви работа?
Бояна: Аз съм изключително благодарна на Весето за съвместната работа, която беше изненадващо лека. Тя има особена чувствителност за темата, която нямам обяснение откъде произлиза, вероятно е особеност на творците, че могат да се вчувстват. Изумителна е палитрата от вътрешни преживявания, които показват илюстрациите, аз лично се разпознавам в тях напълно.

Весела: От своя страна мога да кажа, че работата с Бояна за мен носи същото качество на лекота. За мен е голяма привилегия да мога да работя с нея и по неин текст, тъй като това автоматично означава, че вършим нещо значимо, не просто правим книга, защото ни е хрумнала идеята, че такава книга може да съществува, а създаваме нещо едновременно лично и съкровено, и същевременно необходимо на по-широк кръг от хора.

Как виждате нейната съдба?
Бояна: Надявам се да помогне на много родители и деца да намерят пътя си през един наистина труден период от живота, и да го изминат така, че травмата да остави най-малък отпечатък в живота им занапред.

Весела: Аз също се надявам книгата да помогне на семействата, преживяли загуба и, ако е възможно, да направи по-леко скърбенето им. Също така в по-общ план може би тази книга би отворила пътя и на други издания от подобен вид у нас – книгите с илюстрации на теми като смъртта са необходими както за децата, така и за родителите, защото тези теми, макар и често избягвани, са част от живота, независимо дали избираме да мълчим за тях, а една подобна книга, бих искала да се надявам, би направила говоренето по-лесно.

Коя е най-голямата победа на фондацията „Макове за Мери“ досега или тя тепърва предстои?
Бояна: Фондацията беше създадена, за да предлага грижа и подкрепа на семействата, преживяващи перинатална загуба. На първо място беше необходимо да променим нормативната база, за да имат тези родители възможност да погребат или кремират децата си, ако искат. Това беше продъжителен процес, не знам дали да го аричаме “битка”, отне три години, но завърши успешно.

По-голямата цел, обаче, е да осигурим адекватна грижа за тях в болницата непосредствено по време на загубата и след това. За съжаление отношението, което получават родителите в момента, не отговаря на нуждите им. Те рядко имат възможност да останат заедно по време на раждането, да видят детето, и почти никога не получават защитено пространство, в което да прекарат колкото време им е необходимо с него. Не се допускат фотографи в болницата, които да документират срещата и раздялата на семейството с бебето, а за много родители това са единствените реални “доказателства” за съществуването му, за тяхното родителство.

Към Фондацията от години работи група за психологическа и емоционална подкрепа, която се води от Елена Кръстева, опитен психолог, и отзивите за работата ѝса много положителни. Старая се да насочвам към нея всички родители, които се свързват с мен.


са Ади, Бел и приятели

ПОДОБНИ ПУБЛИКАЦИИ

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *