Мама, на която разчитам

zhenya_damyanova

Малката Беатрис, Женя и Димо. Снимка: Личен архив

От Млечни вампири винаги с радост приветстваме дамите (а защо не и господата, ако се осмелят), които искат да споделят с нас и нашите читатели мисли около родителството (и не само) и промените, които им се случват през този етап в живота. Днес ви представяме текста на Женя Дамянова*, която ни потърси чак от Италия. В дните около националния празник и Деня на жената тя се е размислила за смисъла, който думата „мама“ носи и дори надскача, защото –  според нея – „за някои това е половинката в живота, за други е работата или кариерата, за трети някой много близък приятел, а може и това да е просто някакво хоби…“

Днес е четвъртък следобед, втори март, две хиляди и седемнайста година. Седнала съм на пода в кухнята, в дома ми във Флоренция, върху меките шарени плочки от пъзела с цифри и букви и гледам как си играе деветмесечната ми дъщеря Беатрис. Какво безгрижие само. И в същото време каква зависимост. Тя си разхвърля флумастерите, измисля си разни игри, подмята разни капачки от буркани и търкаля новия си термос. Спокойна е. Докато аз съм някъде наблизо, та дори и да съм зад гърба й. Замислих се как всъщност през целия ни живот отстрани всички ние изглеждаме така на повечето хора покрай нас – безгрижни и спокойни, заети и съсредоточени в това, което вършим. Един вид щастливи. И действително е така. Когато обаче „мама“ е наблизо.

Явно с течение на времето, с натрупването на годинки опит и в зависимост от развоя на събитията в живота ни всеки от нас намира някаква „мама“, на която да разчита, за да е спокоен, ако истинската мама вече не е наблизо. За някои това е половинката в живота, за други е работата или кариерата, за трети някой много близък приятел, а може и това да е просто някакво хоби… Понякога става така, че „мама“ за някои хора стават и самите им деца… Случва се. Ако се замисля, май не познавам човек без „мама“. И всички са се вкопчили в полата й, и то доста здраво. Ние сме зависими същества и както казва Антоан дьо Сент-Екзюпери в „Малкия принц“: „Хората ли? Видях ги преди години. Но човек никога не знае къде да ги открие. Вятърът ги носи. Нямат корени и това им пречи много“.

Не знам дали всички са така и ми е трудно да обобщавам, но поне за себе си мога да кажа със сигурност – наистина е тежко без корени, наистина пречи много. Често се питам дали не допускаме грешка, пускайки корени в една държава, в която не сме родени и дали не са прави роднините, приятелите и познатите ни да ни обвиняват, че сме избягали, че сме се спасили, че не знаем, че сме забравили… Ще призная нещо, за което не знам дали да кажа „за съжаление“ – тук се чувствам у дома си. Предполагам е въпрос и на характер, на възпитание, на приоритети и какво ли още не, но, честно казано, пътите, в които съм се чувствала чужда тук досега, за осем години и половина, сигурно се броят на пръстите на едната ми ръка. Може и да е нагласа или стечение на обстоятелствата, тъй като целта на идването ми във Флоренция не беше гурбет и никога не съм си поставяла ясни цели за постигане. Просто кацнах тук и започнах да се впивам в тая земя. Мога да кажа, че тук почвата е доста плодородна за създаването на човешки корени. Както казваше една моя приятелка от София: “ Та какво да не им е наред на италианците? Храната им храна,  природата им пирода, музиката им музика, морето им море…“ Мдааа…, а аз бих добавила традиции, благоприятен климат, все още функциониращи закони, съществуващо държавно, нископлатено образование за хора с ниски доходи, безплатно здравеопазване за бременни и деца, благотворителност, добро отношение един към друг, отношение към красивото, уважение към семейните цености.  Разбира се, и това не е перфектното място за живот. Няма такова, мисля. Където и да живее човек или ще му липсва слънце, или високи доходи, или просто ще му е самотно… „Все за нещо ще намери, да се начумери“, както казва Чичо Стоян в стихчето си.

А по повод кой бяга и кой остава, мисля, че вече светът е едно голямо село и е време да спрем да мислим прекалено националистично, както и да прекаляваме с патриотизма. Кой какво измислил, кой с кого воювал, на колко морета се опираме и колко-стотин-годишна е историята ни вече като че ли не е на първо четене. Да, гордея се, че знам и познавам добре всичко, свързано с моята родна страна, но не виждам нищо лошо да опозная и една нова такава, както и да поживея в нея, да родя и да отгледам детето си. Моя ще е отговорността и задачата да му предам българското и тук, където то не е реалност. Но искам да отбележа, че мога да дам ред примери за българи в България, които далеч не предават българското на децата си, въпреки че са останали да живеят там. Всичко е въпрос на гледна точка, на желание, на възпитание, на организация и упоритост. Както и на ценностна система. До тук звуча като оправдаваща се и до голяма степен е оправдание, защото, както казах в началото, понякога изпитвам съмнения. Въпреки всичко, ако трябва да тегля чертата до сега, доволна съм от избора си и не смятам, че съм сгрешила. На везната натежават повече положителните резултати, преживявания и натрупан опит. Не чувствам да съм изоставила България, нито да съм я заменила, нито пък смятам, че Италия е по-добра от нея. Просто не е по-лоша. Като една мащеха ни приема доста добре и „мама“, за която говорех в началото, се намира лесно в лицето на много хора, дейности и занимания.

Смятам, че детето ми ще се обогати повече от това, което щях да му дам преди, когато не познавах и този свят, та дори и то да не израсне тук. Просто чувствам моят резервоар много по-пълен от преди. Със знания, познанства, вкусове, гледки, приятелства, преживявания, постижения и любов. За завършек бих добавила, че човек е щастлив на мястото, където може да почувства и покаже себе си и истинското си „аз“, необезпокояван от мнението на „доброжелателите“ в живота си. Понякога това място се оказва малко по-отдалечено от родното и в това няма нищо лошо. А и в крайна сметка всяко решение винаги е предпоследно… Знае ли човек къде ще го отвее вятърът… 

*Женя, Димо и малката Беатрис – българчета, живеещи в Италия и по-точно във Флоренция, първите двама родени в България, третата на италианска територия. Димо и Женя се срещат в Италия, където той е израснал, а тя отива да живее там, следвайки една авантюра, която довежда до тяхното познанство. Той – копютърен специалист, тя – моделиер и художник, живеят вече четири години в шантавия си синхрон. Мечтаят за собствен дом и чакат с нетърпение всеки удобен момент, за да са заедно тримата и да посветят свободното си време на разходки и срещи с интересни хора. Вечно търсещи истината, някъде по средата между нея и него, те се стараят да отглеждат едно спокойно и усмихнато дете, ден след ден.

Можете да научите повече за Женя и усмихнатото й семейство от блога й imamemama.wordpress.com

DSC_0093


са Ади, Бел и приятели

ПОДОБНИ ПУБЛИКАЦИИ

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *