В МОМЕНТА ЧЕТЕТЕ

Тъмната страна на родителството...

Тъмната страна на родителството

sladki

Чаша кафе, полупразна кутия с коледни сладки и празен поглед. Така започна третият ден на Коледа след може би най-тежката нощ, откакто сме родители. Сумарно – два-три часа сън за тати и може би три-четири за мен.

Кратък разговор с приятелка по телефона. Да. И двете сме съгласни – ако детето има физическо неразположение, все нещо ще измислиш, за да облекчиш напрежението, болката, плача. Но ако неразположението е емоционално – здравата си го загазил! Нищо не помага, освен да си до леглото на малкото човече и да се опитваш да разбереш защо ти се случва, не може ли сънят му да е спокоен и дълбок, какво става в главичката му и накрая, в отчаянието си, надвесен над леглото, неразбиращ и готов да ревнеш, питаш: „Защо ме наказваш така, Господи?”. И в следващия момент си прехапваш езика. Казваш си: „Що за богохулство от моя страна. Децата ми имат дом, родители, топличко е тук, навън е студ, някъде там е война, а тук…”.

Тук битката е друга. Чета в дебелите книги. Там пише: намерете причината, създавайте ритуал преди сън и не го нарушавайте – децата така се чувстват по-сигурни и спокойни. Добре. Ама на думи. На практика търсим причината – защо едната ни дъщеря се буди по три-четири пъти нощем, защо плаче, защо не можем да оставим двете сестрички да заспят, без да стоим с часове до тях, ако се събудят посред нощ… И засега нямаме отговор. Едното момиченце е спокойно и спи добре. Другото – откакто брат им се появи – се буди всяка вечер. По няколко пъти. Братчето ли е причината? Възможно е. Какво можем да направим? Нищо. Да се въоръжим с търпение. Да сме съпричастни един към друг в безсънието си. Не, не се оплаквам. В никакъв случай. Споделям!

Знам. Тази битка е отдавна спечелена. Дебели книги и хора със съвети – бол. Но когато нощта падне, отново си сам – със собствените си страхове, но и със страховете на децата си. В отчаянието си се провикваш умоляващо, но то е повече като стенание. Понякога усещаш и неочаквания за теб вътрешен подтик да посегнеш… ужасно е! Тогава започват угризенията, самокритиката, омерзението, че си способен на подобна жалка постъпка. Буца засяда в гърлото ти – виждаш как целият ти сантимент около представата за семейство започва да се разпада. И всичко това, само защото детето ти плаче, а ти си недоспал. Ужасно недоспал. Зверски недоспал. За тези, които още не са наясно – СПИ ТИ СЕ, ТА ДВЕ НЕ ВИЖДАШ!

Доста егоистично от моя страна. Виждам как нашият татко се раздава истински, самоотвержено и си мълчи. И как моите ангели просто са по-слаби. Но може би това, че успявам да го видя, е крачка напред. За мен самата. За желанието ми да бъда добър и спокоен родител. Не перфектен. А мъдър. Разбиращ. Като в книгите. Само че в реалността готовите реплики не вършат работа. Особено когато нощта падне и тъмната страна на най-добронамереното ти недоспало Аз започва да взема превес.

С този текст не търся съжаление. Или пък съпричастност. Този текст е равносметка. За собствените ми несъвършенства. За страховете ми. За комплексите, които се крият в тъмните недра на несъзнаваното и чакат подходящото време за триумфа си.

И наистина. 2016-а ме научи на това – колко лесно се губи вътрешният баланс, когато се страхуваш, когато си несигурен, когато мислиш повече за собственото си физическо благосъстояние (и с право – ако ти не си добре, на кого ще разчитат децата ти), когато се чувстваш слаб (всякак) пред децата си и отчаяно се питаш къде се изгуби онази увереност, с която подходи към желанието да ги имаш същите тези деца…

Хубавото е, че след всяка нощ настъпва ден. Тогава смирено благодаря и моля за прошка – и Вселената, и децата си. За всички глупости, които са ми минали през главата. За демоните, които крия. За ужасното Аз, което бих могла да бъда, но надявам се никога да не му позволя.

Обичам децата си. Съпруга си. Обичам и себе си. Насочвам всичките си съзнателни мисли и желания към извора на тази обич. Защото тя топли. Дава ми сили. Подхранва вярата ми. Че онова семейство, за което съм мечтала – в което съм мъдра, разбираща, спокойна и любяща, е възможно. Вярвам го заради надеждата за собственото си спасение. И заради благоденствието на онези, които (ще) ме наричат своя майка…

П.С. Благодаря и на теб, който дочете този текст. Ако съм дотегнала, извини ме. Лекувам душата си с/чрез думи. Казват, че този вид самотерапия работи. Затова – благодаря и на прага на Новата 2017-а приеми пожеланието ми за любов и светлина в твоя дом!


Последната наша майка в рубриката "Дневници". Тя е с най-големите измежду децата в проекта МВ - близначките Анна и Сияна, и с най-малкия сред тях - Любомир. Ралица е редактор с над десетгодишен опит, мениджър съдържание в сайтовете на bTV. Понастоящем е в онзи етап от живота си, в който всичко започва отначало. Още за нея и децата й: в "За нас".

ПОДОБНИ ПУБЛИКАЦИИ

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *