1 към 100 000

Често хората изпитват привличане да заучат дълги статии и дори книги, които им обясняват кои са стоте задължителни неща за свършване преди да навършат трийсет. Да попътуват тук-там, да похапнат екзотична храна, да посадят едно дърво, с една дума – да си живеят живота. За Орнела Котупанова последното е съвсем конкретно предизвикателство, защото още на 27 години тя трябва просто да… оцелее. Когато попаднете на снимките във фейсбук профила й, или се поровите из рисунките и моделите й, трудно ще ви хрумне пред какво е преминала. За година и половина младата графична и модна дизайнерка успява да изпита и страха от смъртта и радостта от новия живот, да пробуди всичките си сетива и да промени светогледа си. Или по чудо да се разболее от рядък вид рак и по чудо да забременее.

13329735_10153761306519091_1981070720_n

Началото

Всичко започва преди четири години – честите кръвоизливи от носа, болки в горната челюстта и скулата, мигрени, бавно до пълно запушване на носа, често боледуване, умора, загуба на мирис, клатене на горните зъби до припадъци са почти ежедневие за Орнела. Във времето от 2012 до 2014 г. младата жена прекарва свободното си време, обикаля лекарските кабинети първо, уж заради високо кръвно е близо година на хапчета за регулирането му, после се твърди, че има слаби капиляри, след това, че е с хроничен синозит. Накрая попада в “Пирогов”, където лекарите стигат до решението, че има киста в синуса и след отвратително болезнена, травмираща, несполучлива, а според Орнела и не нужна пункция, минава през операция. Материалът, взет от нея, обаче не е тестван за ракови клетки и заключението е полип. Казват й, че след операцията и няколко месеца по-късно, няма да има и помен от него. “Е, да, ама не. Бях се решила да емигрирам в Лондон, а нали уж вече съм здрава, стегнах си багажа и дим да ме няма. Същите тези обещани няколко месеца извън граница и симптомите започнаха да се появяват отново, но в пъти по-зле и така през март 2015 г. реших да се върна за преглед и консултация в България при същия този, който ми каза, че няма да има и помен от запушения нос – да ми обясни какво точно се случва и как е възможно да съм по-зле от преди”, разказва тя. Тук, след двуседмичен престой в болница на антибиотици й съобщават, че има ниски левкоцити и я изпращат в болницата “Света Анна София” при светилото на лицево-челюстна хирургия – професор Угринов, който веднага споделя мнението, че има туморно образувание и изисква моментално й настаняване в болница, изследвания и биопсия. “Да споделя, че държанието му беше страшно грубо и несъобразително. След шест дни в болница и абсолютно нехуманна биопсия и още пет дни тествания по средата на коридора, насред всички чакащи и притеснени пациенти, ни бе съобщено, че имам карцином, но така и нямат сведения от какъв тип, къде точно и какви опции за лечение имам. За професора имаше само едно решение, цитирам: до 10 дни, ако не влезе момичето за операция (отстраняване на горна челюст, скулата и част от носа), ще си замине. В този момент моето решение бе да се върна в Лондон и да търся второ мнение. Отидох там, регистрирах се за личен лекар и в период от тричетири седмици ми бяха направени редица изследвания, скенери и биопсия, която не само че не усещаш, ами и сякаш не си имал. Вниманието и отношението на целия екип нямаше база на сравнение.”

Всъщност Орнела има да разкаже още много неща – за мъките, през които е преминала, отношението и компетентността на българските лекари, на които е попаднала, но сега не го прави. Подробностите, около всички манипулаци и реплики към нейната майка като “Ма, не ме разпитвайте повече или я настаняваме и оперираме, или да си заминава за Лондон и вие и предписвате така смъртната присъда”, са вече просто минало.

Абе, специална работа

В края на април 2015 г. наблюдаващата й онколожка в Англия й дава пълната диагноза Neuroendocrine Maxillary Sinus Cancer, T4M0N0, рядък вид рак.

Орнела е 77-ият случай в света от 1965 г. насам и втори случай във Великобритания, 4 стадий без разсейки. Този тип ракови клетки се развиват в стомаха или белите дробове, най-често при мъже и пушачи, при операция реакцията е агресивна и води до разпространение, лекува се с химио- и радиотерапия едновременно. Четвърти стадий докосва нервите на зрението, слуха, зъбите, а нейният тумор е толкова голям, че е започнал да разяжда костта.

Всъщност за този тип рак няма много сведения, затова тя се съгласява да мине през екперементално лечение, ставайки научен труд. “Абе, специална работа.”

Оказа се, че всички симптоми, които е имала през последните четири години и които българските лекари са разтълкували като киста, са били типични за този тип образувание. Нелепо, защото се оказва, че и биологичният материал, който в България не е бил тестван за лоши клетки, се оказва пълен с такива.

Когато разбира ясната си диагноза, Орнела разказва, че първо е почувствала притеснение за майка й и близките й. “Мислех си, ако терапията и лечението нямат резултат как ще се чувстват близките ми, тези, които обичам? Не обичам да причинявам болка и страдание. Харесва ми да мотивирам хората, да им давам надежда, да нося топло усещане и щастие.” Втората минала през ума й мисъл, е, че трябва да сме много внимателни какво си пожелаваме Замислих се колко много пъти, когато нещо не ми е вървяло в живота, съм си казвала – иска ми се да не съм жива! В този момент исках да съм здрава и лекарите да са допуснали грешка. И все пак, имах някаква силна интуиция, че съм на правилното място и всичко ще е наред, но аз по принцип съм позитивна и винаги си повтарям, че за всяко нещо си има причина”. Изпитва яд към българските лекари, заради начина, по който са третирали симптомите, биопсията и въобще цялостното отношение, с което се сблъсква в страната ни, описва като отчайващо.

За сметка на това в Guy’s Hospital и St. Thomas отношението е повече от позитивно – сестрата веднага я запознава с целия екип от хора, общо 12, които ще се грижат за нея през тришест месечния период на терапия. “Разполагах с психолог, масажист, лицевочелюстен хирург, зъболекар, диатолог, онколог, радиолог, химиотерапевт, гинеколог и специалист по замразяване на яйцеклетки, невролог и физиотерапевт и определено никога преди това не се чувствах толкова спокойна и сигурна в ръцете на лекари. Всичко беше планувано от премахването на мъдреци, психическата подготовка с психолог, аромотерапията, която имаше за цел да те успокои и предраположи преди химиотерапията до подписването на хиляди формуляри и съгласия с това, че съм запозната с всички последствия и странични ефекти.” Лечението започва и изглежда постижимо, но тогава нещата се усложняват. И първият, и вторият цикъл химиотерапия, през които преминава Орнела, е последван от алергична реакция, която донася своите четири вида разнообразни и неприятни инфекции. Влива й кръв и антибиотици, а ходенето всеки ден до лъчетерапията става все по-трудно и непостижимо за нея. „Чувството за неспособност и зависимост ме побъркваше, не обичам да съм слаба, не съм от тези, които се дават лесно, но сякаш губех сила и вяра в лечението, което като че ли носеше все повече вреди, вместо ползи. В момента, в който не успявах да говоря, да поемам течности и храна и едва ходех от липса на енергия, бе моментът, в който почти се отказах от лечението. Постоянното седене в болницата, спешното отделение, линейките някак ме накараха да се почувствам като затворник в собственото си тяло, защото съзнанието ми искаше да живее, да тича, да се смее, да усеща, да извършва елементарни функции само. Аз бях само на 27, а тялото ми сякаш беше на 72. Помня, че майка ми беше до мен и мисля, че виждайки в очите й болката и безпомощността, която чувстваше, осъзнах диагнозата си. Не я отричах, бях наясно, но до този момент сякаш беше нещо, което ще мине, както минават грипа и настинката, но когато майка ми се наложи да ме вози на инвалидна количка, да чете бележките ми, защото не мога да говоря, да ме вижда как агонизирам от болка и моля за помощ, беше като студен душ за душата ми. И ето че терапията мина, изписаха ме и през целия този период бях третирана като човек, не като пациент, а като човек. Всички бяха мили и отдадени, въпреки че не им плащам да бъдат такива, въпреки че съм чужденец в страната им, въпреки че заплатите им не са огромни, те бяха хора към мен и близките ми и минаха всяка стъпка плътно до мен, вдъхвайки ми вяра, надежда и кураж.“

13329836_10153761306789091_467874628_n

Онова, което поддържа духа й, е възможността да създава. Нито за момент не е спирала да вярва във всяко нещо, което избира да пробва или направи. Именно затова се стига до позитивната развръзка – с вяра, алтернативна медицина, терапия – всичко има своя принос. „Любовта, която се появи в живота ми именно в тази тежка година. Подкрепата на познати и непознати. Желанието ми за живот.” Докато се бори, решава да започне да споделя случващото се във фейсбук по деликатен и емоционален за нея начин. “Това сякаш ми помогна психически, защото срещнах много подкрепа, съвети и любов от хора, които дори не познавам. Човек не трябва да се срамува от живота си, не трябва да се страхува.” Предприема стратегията първо да отсрани стреса, да открие мир и покой в душата си. Да преодолее страха и да се изправи срещу него. Здравословно хранене. Спане и много силна вяра. Освен всичко това пробва и всички алтернативни методи за лечение, успоредно с назначеното й радио и химио лечение. Чете, слуша и е дисциплинирана. Избра да се лекува сама, успоредно с медицината. “Вярвам, че съзнанието е много мощно средство за лечение и че ние сме създадени да се самовъзстановяваме. Вярвах, че ще се преборя, но също така бях и в покой със себе си, ако нещата не се получат. Реших, че вместо да се паникьосвам и страхувам, просто трябва да приема ситуацията и да направя най-доброто от нея.” Затова не престава да пътува, да ходи по концерти, галерии, музеи, разходки, създава нова колекция за бранда й за дрехи и аксесоари SMASH, рисува, обича, прави всичко онова, което я зарежда духовно и психически.

Лечението протича пет месеца, не мина по план и е с безброй усложнения – от 50 на 50 шанс да се оправи процентите стават 30 и все пак въпреки всички изчисления, тя преминава успешно през него и вече няма рак. Възстановяването обаче продължава все още. Според лекарите е възможно да се появи друг тип рак заради химиотерапията, която лекува, но и прави организма по-слаб и уязвим към мутация на клетките и туморни образувания.

И в добро, и в лошо

Онова, което изправя Орнела на крака и буквално, и метафорично, сякаш е любовта – тя открива мъжа на живота си чрез апликацията „Тиндър”. Той е първата й среща там, а реалната продължава три дни и от тогава вече година и 5 месеца. Томас, британец, с когото тогава се познават от три месеца, идва в България, за да я подкрепя по време на диагностиката. “Бяхме в т.нар. период на меден месец. Мисля, че и двамата бяхме толкова влюбени, че решението да се бори, бе взаимно. Любовта определено бе силна мотивация. Беше го страх – страх да не ме загуби, но нито за момент не ме остави, въпреки стреса и всички последствия, които терапията донесе. Все още не мога да повярвам, че остана до мен, че мина успоредно през всичко това. Животът дава, но и взима. Според мен не беше случайно, че го срещнах в този момент. Ако трябва да съм честна, чувствам се късметлийка.”

Младата жена обаче има още един физически проблем – миома на матката. Споделя, че гинеколозите винаги са й е набивали в главата, че трудно ще забременее, когато се реши да има бебе.

„А по време на терапията пък ме подготвяха психически, че е възможно изобщо да нямам деца след приключването й. Дори ми взеха и замразиха яйцеклетки. Имам си цели седем, които чакат да бъдат оплодени. Приспаха яйчниците ми с цел да ги предпазят максимално и подписах сума ти документи, че мога да загубя детеродната си способност и че поемам риска с цел лечение на рака. Приех този факт, избор друг в такъв момент нямаш.

На контролния преглед с гинеколога след терапията ми бе съобщено, че поради екстракцията на яйцеклетки, приспиването на яйчниците и силната доза терапия в близките месеци може и да нямам цикъл, както и стана, а също така е възможно и да вляза в менопауза.”

Три месеца след приключването на лечението обаче, Орнела решава да си прави тест за бременност – точно на 24 декември. “Беше някаква интуиция знам ли, не очаквах да е позитивен, просто не ми се вярваше страничните симптоми от терапията да продължават толкова дълго.” Изпада в шок – той е позитивен. “Първата ми мисъл бе – ами, ако бебето е увредено от терапията? Втората мисъл, която ме връхлетя, беше, че ме бяха предупредили да се пазя много, защото не е препоръчително да имам кръвни операции заради високия риск от инфекции и слабата имунна система. Уплаших се повече от бременността, отколкото от раковото заболяване.” Оказа се, че за нея е по-опасно да махне плода – ако реши да го направи, трябва да са минали поне шест месеца от терапията, за да може да има оперативна интервенция. Бременността за Томас също „му идва в повече“.През времето, в което са били заедно, са си говорили, че биха могли да имат дете някой ден и ако е писано, ще стане. „Но определено не очаквахме този момент да е сега. Да, не се пазихме, тъй като постоянно ни повтаряха, че няма вероятност да зачена. Едно към 10000 явно съм много рядък екземпляр, или голяма късметлийка“, смее се Орнела. Томас също се страхува плодът да не е увреден, ракът да не се появи отново, страх дали изобщо ще мога да износя бебето, все пак е рискова бременност. Не мисля, че е готов за дете. Самата аз не съм готова, но тръпнем в очакване да се запознаем с малкия и с всеки месец става все по-реално“.

13348907_10153761307829091_1004443858_n

Лекарите също са шокирани. Казат й, че вероятността да се забременее е 1 към 100 000. “Нарекоха бебето чудо и се оказа, че благодарение на бременността кръвните ми показатели се подобряват и възстановяването ми протича по-бързо. С две думи, лекарите бяха тези, които подкрепиха бременността и казаха, че е в моя полза.” Дават й съвети да е силна, че няма да е леко и си има своите рискове, но трябва да е смела и да се подготвя да става родител. В момента бременността й протича тежко и с усложнения, заради миомата, ниска плацента и терапията, така че в момента прекарва времето си предимно по болници и има много малко време за себе си, но изглежда повече от бодра и с нетърпение чака да се запознае с малкия. Терминът е на 14 август. Създава неща, които й носят радост и се подготвя психически и физически да е родител. „Дните ми определено не са толкова вълнуващи и динамични, колкото бяха, но и това си има своят чар. Опитвам се да живея здравословно и всеки ден да преодолявам страничните ефекти, които ракът нанесе. Ходя на всеки три месеца на ядреномагнитен резонанс, засега няма и помен от него и мисля така и да си остане. Моля се по-често и благодаря по-често.”

Притеснява се за бебето. Всичко това е ново за нея, тя не е в най-добрата физическа и здравословна форма предстоят й много месеци, а за някои неща дори и години, за да се възстанови напълно. Но най-вече да няма странични ефекти за малкия. Засега смятат да го отгледат в Лондон, тъй като през следващияте четири години трябва да е под лекарско наблюдение, но ще се прибира често до България. „Приятелят ми обожава страната ни, така че нещата ще се балансират.“ Очаквания няма.

След тази година и пет месеца се научих да не очаквам. Правя онова, което обичам, давам всичко от себе си всеки ден, за да съм по-добър човек, опитвам се да живея здравословно и съм оставила животът да ме води. Осъзнах, че плановете и очакванията водят до разочарования. Всеки ден е награда, изненада за мен.”

И болестта, и бременността Орнела приема като съдба. „Изглежда много хаотично и налудничаво, но всичко си се нарежда по някакъв много странен начин. Някак нямам контрол над нещата, но се научих да поемам това, което животът планира за мен. Както казах по-рано, той дава, но и взима. И за двете неща не бях подготвена. Бях много слаба физически след терапията, не мислех, че съм готова за подобен тип предизвикателство като бременността. Но като се замисля, по време на лечението съжалявах, че не съм изпитала усещането да бъда майка и може би по естествения път на нещата сега имам тази възможност. Може би е трябвало да мина през всичко това, за да стана готова и да мога да създам живот.”

След година и половина тежки терапии въпросът как я е променила болестта е дори излишен. „Питай ме как не ме промени. Станала съм по-съпричастна, по-емоционална, по-осъзната. Преди дори когато се опитвах да не го правя, все обвинявах обстоятелствата или живота за нещата, които не се получаваха. Сега се научих, че единственият виновен животът ми да не е това, което искам, съм аз. Научих се, че щастието идва от теб самият, че обичта лекува, че надеждата никога не умира и че съм една миниатюрна частичка от нещо по-голямо.” “Освободих се от стреса. Научих се да бъда в мир със себе си и да не се страхувам, рано или късно всичко се нарежда, нищо не става на сила, трябва да знаеш кога да спреш и промениш посоката на движение.”

Сега стискаме палци на Орнела и сме сигурни, че е прекрасна майка, такава, която ще научи детето си „най-вече да различава доброто и злото, да не е консуматор, да цени живота и да обича.”


Биляна Димова-Bel е редактор с над десетгодишен опит в месечни и седмични списания. Създател на проекта „Млечни вампири“ и майка на деветмесечната Ермена.

ПОДОБНИ ПУБЛИКАЦИИ

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *