Изборът сама

615148_10203404935316013_3982773633415965021_o

от Владимира Йорданова

Моята история е една от хиляди такива истории. Не случайно всички творци се вдъхновяват главно от житейските премеждия, които им се изпречват по пътя на живота. Научила съм се да не съжалявам за нищо в миналото си, защото всеки един съдбовен урок служи за нашето израстване.

Винаги съм знаела, че искам да се занимавам с изобразително изкуство. След като завърших средното си образование, си бях поставила една-единствена цел – да уча в Националната художествена академия. За мое щастие ме приеха и така се преместих да живея в София. По време на първите студентските години работех като сервитьорка в един от популярните нощни клубове, но след като се изморих от този вид работа и добих самочувствие в собствените си способности, реших, че е време за радикална промяна и така попаднах в една от най-добрите модни къщи за бутиково облекло.

Срещнах любовта в клуба, в който започнах работа. Той – барман, аз – сервитьорка – банална история, но с много, много страст. Връзката ни беше едно голямо приключение… Със своите върхове и спадове. Беше изпълнена с любов. Имахме много силно приятелство помежду си, а и бяхме почти неразделни. Допълвахме се, бяхме идеални… до момента, в който вече не бяхме. Но продължихме да се опитваме. И така пет години, като през цялото време живеехме заедно. Разбира се, като във всяка връзка, имахме добри и лоши моменти, но от разстояние на времето сега си спомням повече от добрите.

Не знам как е с другите момичета, но при мен се случи така че просто в един момент аз исках дете. И го исках изключително силно. И исках да е точно от него. Вътрешно бях готова. Но той не беше. Много пъти обсъждахме въпроса и стигнахме до единомислие, че е по-добре първо да завърша образованието си, след което да се опитаме да имаме дете. Така и се случи. Просто стана – точно след като се дипломирах. Като цяло бих могла да кажа, че бременността беше планирана, но се оказа, че е планирана само от мен. Виждах живота си с този човек. Виждах цялото си бъдеще, изградено около любовта ни. Така че за мен създаването на дете бе естествено продължение на 5-годишната ни връзка.

За съжаление мисля, че допуснахме две основни грешки, които, ако можех, бих поправила. Едната е моята ревност, която в един момент мисля, че му натежа доста, а другата е липсата на комуникация през последната година от връзката ни… просто спряхме да общуваме.

Моментът, в който разбрах, че съм бременна беше наистина безценен. Бях… щастлива, щастлива, щастлива! Това е! Спомням си, че си направих тест за бременност по време на работа и след като видях двете чертички, плаках доста дълго от щастие.  Същата вечер съобщих новината на приятеля ми, който определено не реагира по най-добрия начин, но след като поговорихме, нещата се успокоиха. Но при нас имаше и втора новина… Ами всъщност не е едно дете, а близнаци!

И тогава нещата започнаха да се влошават. А бременността напредваше и аз продължавах да бъда щастлива, че ще бъда майка. Той обаче явно не беше. Без да навлизам в подробности, моментите, в които се засичахме вкъщи се превърнаха в един малък ад. Така се получи, че малко преди да разбера, че ще имам близнаци, в семейството ни се появиха две прекрасни момченца – също близнаци. Получавах огромна подкрепа от всички около мен…освен от него – бащата на децата.

Още когато му съобщих за бременността, за него едно от решенията беше аборт. Но за мен това никога не е било опция. Не бих могла да кажа, че съм твърдо против или за, защото това е твърде личен избор. Моите деца бяха моята най-голяма мечта! Никога не ми е минавало през ум да ги дам и за осиновяване. Но животът на всеки е съпътстван от какви ли не обстоятелства, така че не мога да съдя никого.

В края на шестия месец реших, че вече не мога да живея по този начин и се разделихме. Бях изключително огорчена, бях сърдита на целия свят. Но така просто измъчвах себе си. След като се освободих от негативните чувства, се спасих. Спряхме да поддържаме изцяло контакт. Реших да освободя приятеля си от отговорността да бъде баща, защото тези неща не стават насила. Книгата за нас е затворена. Но се надявам един ден той да успее да намери правилния път към синовете си по собствено желание.

Хората, които ме познават добре, знаят, че колкото и съвети да получа, винаги правя това, което ми диктува сърцето, затова и не се хабяха особено със съветите. Но получих и един много добър – да обичам на първо място себе си! Това ми помогна много. Защото смятам, че ако не обичаш и не уважаваш себе си, няма как да очакваш другите да те обичат и уважават. Защото е много важно ти да се харесваш, да си уверен в своите качества, решения и действия. Иначе пропадаш. Загубваш се.

Родих две прекрасни момчета, които нарекох Виктор и Денимир и скоро навършиха 6 години. Беше много смешно с избора на имена. Първо ми бяха казали, че ще имам момичета и съответно в продължение на две седмици аз избирах момичешки имена, с които дори започнах да свиквам. Изведнъж се оказа, че са момчета и моята първа реакция беше да се разплача не заради друго, а защото не съм избрала момчешки имена. Виктор кръстих първия, който се появи на бял свят, за да бъде победител и в живота, Денимир се получи като смесих моето и на най-близкия ми приятел име, Денислав + Владимира/ Денимир, освен това се получи и игра на думи – ден и мир.

След като родих, най-трудното нещо, с което трябваше да свикна, бе това да се съобразявам с децата. В момента, в който станеш родител, вече наистина не можеш да правиш каквото си поискаш. Има едни същества, които зависят от теб, толкова колкото и ти от тях. По различен начин, но зависиш. И колкото е хубаво, толкова е и трудно. Много трудно беше първата година, когато се родиха, мисля, че първите 2-3 месеца спях по 3-4 часа на денонощие. Бях в депресия от раздялата с мъжа, който обичах, с приятелите ми, със София, с работата ми… Но преминах този период и станах още по-силна, по-решителна и по-смела.

Сега съм на трийсет, живея със семейството ми в Плевен. Животът ми става все по-цветен. Децата ми са чудесни. Работя работа, която обожавам. Рисувам. От три години ръководя Детска Арт занималня, в която идват деца от различни възрасти. Там те добиват умения и знания, развиват своето въображение и естетически усет и през цялото време се забавляваме.

И в момента не спирам да търся любовта. Дори и да не ми остава време за срещи, гледам да си създам такова, защото една жена все пак има нужда да бъде харесвана и желана, независимо, че е майка. Мъжете, които срещам не бих казала, че се плашат… по-скоро променят отношението си. Което е съвсем разбираемо. Не са много тези, които биха се впуснали в такава връзка.

Съвсем скоро Виктор се оплака, че децата в детската градина нещо ги закачали, заради това че нямат баща, а той им отговорил, че може и да няма баща, но пък си има едно много голямо семейство и всички в него се обичат.

А на директния въпрос защо нямат баща, той отговорил, че мама все още не се е омъжвала. Така че дали имам нужда от татко за децата си – не съм сигурна. По скоро имам нужда от мъж за „омъжване”, който да не изпитва страх от обвързване. И да ме обича такава, каквато съм. Мисля, че татковците в България трябва да се научат да бъдат по-отговорни. Не само да плащат сметки, но и да общуват с децата си. Да бъдат отговорни във възпитанието им.

Сега съм възприемана като самотна майка. Но аз не съм! Проблемът е, че в българския език думата самотна е доста по-богата като значение и някои жени смятат за неправилно използването на този термин. Аз смятам, че няма голямо значение как наричаме нещата… Важно е да не си наистина самотен.

Последната забавна случка, свързана с моето самотно майчинство, бе едно изказване на служителка от НОИ. Има нови разпоредби при отпускане на детските помощи и трябваше да декларирам, че не живея с таткото на семейни начала. Бързах, подадох попълнените документи, а девойката насреща ми казва: „Аааа, ама да не лъжете, щото ний и проверки правим! Те ‘сички станаха самотни!” Като цяло реакциите на хората са различни. Общото между всички е учудването и съжалението. Но аз не искам да бъда съжалявана. Аз избрах да стана самотна майка! Да, трудно е, но мисля, че има много семейни жени, които заслужават повече съчувствие от мен.

Не се смятам за по-различна от останалите майчета. Всяка от нас среща своите трудности и изпитания. В отглеждането на децата сега ми помагат най-вече родителите ми, без които може би нямаше да бъда чак толкова смела и корава. И единствените ми притеснения са свързани с това какви хора ще отгледам. Дали ще станат добри. Дали ще са щастливи. Успокояват ме техните усмивки.

Майчинството бих могла да сравня с преживяванията на Алиса, когато попада в страната на чудесата. Майчинството е прекрасно. Майчинството е страховито. То е абстрактна картина, която ти е странна на пръв поглед, но след като я погледаш известно време, се изгубваш в нея.

Предишния си живот мога да квалифицирам с една дума – свобода, а както знаем прекомерната свобода води след себе си проблеми. В момента животът ми е много по-добре организиран. Пораснах. Открих, че и с две деца мога да се наслаждавам на всички удоволствия, които ни се предоставят, без да изпитвам вина, без да ги лишавам от нищо. Осъзнах, че когото аз се чувствам щастлива и те са щастливи. Проблеми има винаги, и преди, и сега, но сутрин се събуждам с чаша ароматно кафе и любима песен, която да ме накара да се усмихна и знам, че мога да победя всичко.

Отдавна разбрах, че каквото и да кроиш за бъдещето, винаги предстоят изненади, обрати и премеждия. Не можеш да го начертаеш, можеш единствено да даваш всичко от себе си, за да вървиш в определена посока. А аз съм се отдала на работата си с деца, на това да ги възпитавам да ценят красотата и добротата, да мислят. Смятам, че изкуството във всичките му разновидности е единственото, което ще ни спаси от ежедневното оскотяване, до което сме достигнали. Аз обичам България и се виждам тук, виждам и децата си тук.

Сега мечтая за най-простичко, за повече доброта, от тази истинската, искрената, която даваш от сърце. Тогава всичко се нарежда.

А жените, които отглеждат децата си сами, бих посъветвала да си купят една красива цветна рокля и чифт весели кецове, да прегърнат съкровищата си и да се наслаждават на живота. Усмихвайте се, дори да не ви е до усмивки. Научете се да цените времето за себе си, създавайте си такова. Използвайте всяка помощ, която ви се предлага – това не ви прави слаби, това ви прави разумни. Обичайте се и обичайте малките създания, които са до вас.


са Ади, Бел и приятели

  1. Нели Иванчева

    26 април

    Владимира, не те съжалявам, нито съм изненадана, а ти се възхищавам. Аз също отглеждам детето си (момиче на 5г.) сама, но не обичам да използвам изразът „самотна майка“…защото не съм самотна. Моите родители също много мо помагат и също се старая да давам всичко от себе си, за да следвам пътя си. Понякога е трудно да бъда в компанията на по-старите си приятели. Всички или са обвързани или имат и дечица…Промяната в отношението на мъжете също ми звучи много познато, но за 3 години или свикнах или просто се настроих, че нещата не стават ВИНАГИ, както на мен ми се искат :) Вярвам, че нещата за всеки се нареждат по най-добрият за него начин, независимо какво искаме в момента..По-важна е положителната нагласа и живеенето в настоящето, което е най-важно, според мен :)
    Пожелавам ти безкрайно много щастливи моменти с твоите момчета и съм сигурна, че силата ти ще расте, а роклите ще се множат 😉 :)
    Най-сърдечни поздрави,
    Нели :)

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *