В МОМЕНТА ЧЕТЕТЕ

Откъс: Мисия „Мама“

Откъс: Мисия „Мама“

Misia_Mama_cover (1)

Откъс от книгата „Мисия „Мама“, автори Богдана Трифонова§Жюстин Томс, издателство Ciela, 10 лв.

Първата среща

Богдана Трифонова

Има жени, които поглаждат корема си със забавени жестове и с отнесен поглед казват: „Обичам го от първия миг, в който усетих помръдването на крачето му!” Много пъти съм се питала дали това наистина е възможно, защото аз изобщо не усещах нещата по този начин. Дори се осъждах малко затова, че докато бях бременна мислех активно егоистично. Освен че приличах на планетата земя, се усещах важна колкото нея – исках всички да са загрижени за моето съществуване. Въпросът, който си задавах често, беше – мога ли да обичам някого, когото още не познавам? Аз дори не знаех как изглежда моето дете, не познавах характера му, нямахме дори своите първите седем часа заедно… Мога ли да кажа колко го обичам? Сега мисля, че това е малко нереално. Според мен ние обичаме представата за това, което очакваме да се случи. Истинската любов идва с първата среща. Така беше при мен. Иначе няма как тази среща да бъде толкова велика. Тогава, според мен, ние майките, откриваме любовта в най-чистия ѝ вид. Тя се изсипва щедро върху нас заедно с най-голямата отговорност, която някога сме поемали. И чак тогава започваме да обичаме всецяло и себеотдайно – толкова, колкото сме обичали себе си и още малко отгоре. Имам удоволствието да помня две такива срещи.

Първата за жалост беше абсолютно мътна и неясна, защото излизах от пълна упойка. Тя беше най-популярната преди тринайсет години. Помня, че се усещах като след самолетна катастрофа – все едно бях паднала от много високо, всичко много ме боли, а някакви хора ми говорят: „Виж колко е сладка дъщеря ти!” Чудесно, ама за да видя колко е сладка аз първо трябва да мога да я видя…а аз не можех. Ужасна беше тази упойка! Заради нея с дъщеря ме се срещнахме истински чак на следващия ден. Изобщо не си я бях представяла така. Имаше доста коса и беше със затворени очи. Толкова исках да се погледнем. Опитах се да й говоря. Беше ми странно. Започвах да се уча да обичам и да бъда майка. Обаче… Не стига, че никой не ми помагаше в тези първи уроци, а и тя всеки ден идваше спяща. Чак на петия ден успях да я видя с отворени очи. Тогава открих, че е прекрасна и че главата й е …напълно крива. Добре, че анестезиологът мина през стаята ми – не за друго, а защото аз бях първото й секцио, в първия й работен ден в тази болница и тя имаше специално отношение. Каза ми, че това е нормално – от дългото стоене в позата надолу, главичката е все още е леко деформирана, но костите са много меки и всичко ще се оправи. Всичко се оправи, но аз бях много уплашена. Бях само на двайсет и пет.

Втората ми среща беше девет години по-късно.

Беше много по- вълнуваща. Първо, защото аз бях пораснала и много по-емоционално осъзната, и второ, защото упойката беше спинална. Аз виждах, слушах и осъзнавах. Видях лицето на сина си до моето и този път наистина като по филмите се разплаках. Познах го. Той беше моето дете и това си личеше. Толкова бях щастлива. После дойде онзи момент заради който, трите ми приятелки не искаха да имат деца. Докато ме зашиваха, леко започнах да усещам болка и ми инжектираха нещо, което да ме успи за десетина минути. Тогава стана интересно. Както си бях в съзнание изведнъж се превърнах в малка бяла прашинка в огромно бяло пространство. Твърде голямата ми емоционалност и доброто въображение, въпреки упойката, ми позволиха да реша, че съм напълно умряла. Беше ме яд и страх. Исках да оправя нещата, но си мислех – е, това беше. След това бавно се намеси звук от радио и аз бавно се събудих. Ама това го забравете. Важни са изводите.

Книгата „Мисия „Мама“ вече е в книжарниците, а другата седмица очаквайте интервю с Жюстин Томс и „Млечните“ 


са Ади, Бел и приятели

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *